Много натоварени дни... еби му майката...
Не се издържа вече!

Иска ми се всички тези усилия да се отплатят. Иска ми се да знам, да виждам вече, че съм взела "правилното решение".

Такива ми ти глупости се въртят из главата ми. Може би защото съм уморена.

Имам си две обечки, птички на име Сора ("небе"), което е момченце, и Тори ("птица"), на която понякога викам Така ("ястреб"), тя е момичето. Много си ги харесвам, подарък са ми от Милето. :)

Yūkimaru (Narutopedia)
"Is this where I'm supposed to return to? But something's not right. This is not the place where I'm supposed to return to. That's right… you wouldn't know that would you? Say, do you have somewhere to go back to? "

Много ми харесаха тези серии на Наруто, с това момче. Когато го видях някак си го почувствах близък , тогава той ми напомни на някого, напомни ми на мен самата. Точно така, видях себе си в този герой. Същите въпроси съм си задавала и аз, много пъти през последната година.

Това малко момче ме натъжи, сякаш разбирах точно как се чувства. И аз се чувствах така, като малко дете, което се чувства безпомощно и самотно, неспособно да стори нищо, незнаещо. Но започнах да търся познания и с течение на времето в мен се появи и онази присъща именно на децата вяра и надежда, принесена с наивност, с която откриват света и намират красотата, добротата и любовта. Тази поява много ме зарадва и ми помогна и аз да ги видя сега и пред мен, истински, а не просто като образи в далечното бъдеще. Въпреки че при мен наивността беше примесена и с известна зрялост (не чак толкова впечатляваща, но все пак обаждаща се), присъща на вече миналите завършващите на тийн години. Но така и трябва да бъде, не съм вече дете, въпреки че смятам да го запазя вътре в себе си завинаги и да му давам поле за изява, когато преценя, че може и няма опастност, точно както бих се отнесла с мое собствено дете.

Не съм вече дете и трябва да поема отговорност. Тази думичка винаги много ме е плашела, интересно защо. Може би ако се разровя ще намеря много причини.

Точно както това момче, което продължи да вярва, така правя и аз. Много се зарадвах за него, когато намери мястото, където може да се върне, когато намери дома си. :)

Въпреки че знам, че това е просто някакъв си блок, който се чете само от мен, искам да благодаря на създателя на Наруто, защото много мъдрост съм почерпила от историята за това невероятно русокосо момче, тя ми е вдъхвала надежда и ми е давала кураж, карала ме е да плача и да се смея от все сърце. Усмихвала е душата ми и ме е карала да вярвам в добротата у хората.

Благодаря и на създателката на Dengeki Daisy , тази история ми е много скъпа, изживях я с цялото си същество и още продължавам да го правя.

Благодаря и на Лиана Антонова, чиито книги ми помогнаха да изляза от онези ужасни състояния, в които бях цяла една година. Още много път имам да извървя, но пък излязох на пътя и вървя, а това е най-важното, :)

Сега идва ред на думичката "воля" , принесена с вяра, и всичко ще бъде наред. :)

Преди време те сънувах, не беше много отдавна. Искаше да си близо до мен, но само физически, на лицето ти беше изписана само похот и нищо повече. Приближаваше се към мен сякаш бях длъжна да ти дам каквото искаш веднага, на момента. Това ме караше да се чувствам ужасно, докато при теб нямаше нито капка колебание или разскаяние за начина, по който се отнасяш с жената, която някога казваш, че си обичал. Когато не ти давах желаното, ти се отдръпваше, като сърдито дете, което не е получило играчката, с която иска да се позабавлява за малко. Аз си отдъхвах, радвах се, че съм те отблъснала и не исках да правиш така отново. Това поведение ме караше да се чувствам безпомощна, жалка... исках да съм до теб, но исках да сме двамата заедно, да се отдадем един на друг, споделяйки любовта си, както преди. Осъзнавах, че това "преди" вече го няма, но нямах сили да кажа стига, да се изправя с достойнство и да си тръгна. А и ти не спираше да се връщаш и малко по малко да стигаш все по-далеч, докато аз все повече се поддавах на твоите похотливи желания, търсейки нещо съвсем различно, лъжейки се, че след време ще го получа, може би...

после се събудих.

Още по-наскоро , една вечер, след няколко натоварени дни, в които вложих цялото си внимание, за да свърша всички поставени задачи, изведнъж се почувствах ужасно. Бях в едно много странно състояние. Не исках никoй да се приближава до мен, нито да ме докосва, изпитвах ужас и едно неприятно чувство, нeщо като отвращение, се надигаше в мен при тази мисъл. А най-странното беше, че докато изпитвах всичко това, исках и някой да е до мен, за да не се чувствам така самотна. Лежах на една страна и тихо плачех, за да не ме чуе никoй. Тогава продегнах долната си ръка, загледах се в нея и изведнъж си помислих, че ако я държа така, далеч от себе си, някой може да я подържи, така този човек нямаше да е съвсем близо до мен и не мислех, че ще ми е неприятно. Мислех си, че така ще успея да се почувствам добре.

И тогава изведнъж започнах да си представям как този човек си ти. Не исках да го правя, но се случи. Може би се случи, тъй като от доста време насам съзнателно съм си забранила да говоря или мисля за теб, да гледам твои снимки, защото, правейки това, какви ли не ужасни мисли се появяваха из главата ми, а аз не искам това да е така, затова взех решение да те изтрия напълно, по-добре така. Но започнах да те сънувам, от онзи ден, в който ми драсна няколко реда. Твоите няколко реда само влошиха нещата, прибра се вкъщи и изведнъж реши да ми пишеш, преди това нямаше време, нямаше желание... от всички тези мисли много боли... но вече няма никакво значение, няма и смисъл да се издребнява.

В последния ми сън с теб аз те наблюдавах от далеч, ти говореше с някой, имахте някаква работа. Аз стоях от далеч и само гледах, реших да не те безпокоя и си тръгнах. Мисля, че той е много показателен за това, което трябва да направя вече съвсем окончателно.

Надявам се, че след като ти отделих толкова време съзнателно, сега ще ме оставиш на спокойствие в моите сънища.