- Не, не е така. Не може да е така.
- Това, че ти не го проумяваш, не значи, че не е възможно.
- Но как... как така?! Наистина... нищо не разбирам.
- Не е нужно да „разбираш”. Какво изобщо значи това? Просто трябва да го приемеш. Безсилна си, няма какво повече да направиш.
- Но аз не искам да оставя нещата така... Не искам всичко да свърши по този толкова... нелеп начин!
- Няма значение какво искаш ти. Всичко вече свърши, по нелеп начин, според теб. Просто го приеми и продължи напред.
- Не мога. Не искам.
- Естествено че можеш, стига да искаш.
- Писна ми от твоите дрънканици. Всичко знаеш, имаш готов отговор за всичко. До гуша ми дойде от теб! Не знам защо изобщо дойдох при теб...
- Не прехвърляй гнева си върху мен. Аз нямам нищо общо. И напротив, знаеш защо дойде точно при мен, просто не искаш да си признаеш.
- Моля?! Не съм искала да си призная? От къде на къде?
- Кога ще спреш да се самозалъгваш и ще започнеш да бъдеш искрена към себе си? Виж, имам работа, така че, моля те, върви си.
- Не.
- Какво не? Казах ти, имам работа, така че...
- Не. Този път ще доведа нещата до край. Пък каквото ще да става.
- Какво мислиш да правиш?
Знаех точно какво да направя. Сякаш точно в този момент просто изведнъж ми просветна. Нямах време за обяснения, затова се облякох, взех си чантата и тръгнах към вратата. Той не повтори въпроса си, въпреки че не получи отговор. Сякаш знаеше. Той винаги знае. Може би трябваше да се примиря с ролята си на ученичка в нашите взаимоотношения. Колкото и да ми се искаше той да ме приеме на сериозно, това никога нямаше да стане. Осъзнавах го. Просто досега не исках да си го призная. Той беше прав, както обикновено. Но за едно грешеше – не съм безсилна. Може би това, което ще направя, ще е грешка. Може би ще съжалявам по-късно. Не ме интересува. Това е моят живот. Няма повече да се крия. Ще изляза и ще направя своите грешки, ще науча своите уроци, ще си взема нужните поуки. Готова съм. Усещам го.
Той ме разбра. И сякаш забелязах лека наченка на гордост в погледа му, когато напусках апартамента - мястото, изпълнено с толкова много спомени.
Не се сдържах:
- Свободен ли си утре вечер?
- Да.
- Искам да ти покажа нещо.
- Добре.
Как ме гледаше. Така мило ми стана на душата. Сякаш всичко около мен се срутваше, но винаги можех да се обърна към него за утеха, за подкрепа. Нашите взаимоотношения не се влияеха от изминалото време, от направените грешки, от пропуснатате възможности. Каквото и да се случеше, каквото и да правехме го приемахме и продължавахме напред, пак заедно. И всичко беше наред.
- Нямаш си на представа какво съм ти намислила. – казах, за да го подразня. Нека и той потръпне в очакване малко... и аз имам на какво да го науча...
(Написано на 16.01.2010)
