Дали се самозалъгвам, за да бъда щастлива?
възможно ли е да не знам отговора на този въпрос?
или по-скоро...
би трябвало да знам, дори да не искам да го изрека на глас... дълбоко в себе си трябва да знам.
значи излиза, че просто ме е страх да навляза в дълбокото.
което ме подсеща за нещо, което чух наскоро...
"... може би понякога да се отдадеш на изкушението е правилния избор и така докато се умориш..."
значи какво? да се оставя на течението? да правя всичко, което искам, което ми хрумне... докато се уморя и не мога повече?
какво следва тогава?
и се сетих за нещо, което майка ми ми каза наскоро... че най-щурите като тийнеджъри били най-добрите родители... кой знае...
но аз лично намирам логика в това... те са опитали много неща, убедили са се, че не се умира толкова лесно и че е нормално да правят грешки... така се учи човек, ако иска де... няма друг начин...
още от себе си знам, че ако някой ми каже - не прави така, изобщо не е яко.... ми все едно какво ми казва, ако съм решила, че го искам - правя го!
за да се убедя в нещо, трябва да го пробвам... такава съм си...
никога не съм искала да нараня някого, не и умишлено.
тъжно ми е, че някой ме вини за своето страдание, не съм искала да стане така...
само знам, за себе си, че аз и единствено аз съм отговорна за своето щастие или нещастие.
аз решавам дали да се повлияя от постъпките/думите на някого или не.
съответно и не виня никого
такова ми е мисленето
но, разбира се, не мога да очаквам всеки да постъпва така. :)
но това е хубаво - правото на свободен избор :)
_____________
просто идеята на цялото това писание е... искам да съм сигурна, че съм на правилния път, че нещата, които върша наистина ме правят щастлива, не се самозалъгвам, защото това ми е напълно достатъчно - да знам, че съм щастлива от нещата, които правя сега.
и може би начинът да разбера е искреността
искреност към себе си
искреност към другите
никога не ме е бивало в това... понякога се изпускам и споделям, ама ... как да го нарека... частично... никога не съм се разкривала напълно...
веднъж бях на косъм да го сторя и чувството беше... невероятно
сякаш напълно и безусловно приех себе си, простих си, спрях да се обвинявам, спрях да се осъждам, усетих подкрепа, усетих разбиране, макар и за кратко, тъй като хората в моята глава (ние сме много) не ми позволиха да изпитам това за дълго, но пак съм доволна, че съм изпитала това прекрасно чувство, вече мога да се стремя към него, защото знам какво търся и какво ще изпитам като го намеря. ето това е мотивация :)
Благодаря не човека, който ми помогна да изпитам това. :)
мисля, че все повече започвам да разбирам себе си, обаче не е лесно, мамка му! аз съм един бая сложен случай! Х)
което ме подсеща за следното твърдение, че на хората, които изследват космоса, им е много по-лесно, отколкото на тези, които изследват човешкия мозък/поведение/емоции и секви такива.
интересно. :)
