някой неща не могат да бъдат забравени.

искам малко любов,,,

искам малко любов... прегръдка, целувка, докосване...

това е, което искам.

...

- Имам чувството, че животът ми е поредица от пропасти и върхове.
Когато съм в пропастта сякаш е дошъл края на света, не виждам изход, не откривам смисъл за каквото и да е съществуване, но събера ли сили и започна ли да се катеря към върха,

малко по малко,

тогава смисълът се появява, вече има значение какво правя и какво не правя, всичко зависи от мен, аз съм поела отговорност за положението си, и именно това ми вдъхва кураж.

Знам, че мога да се оставя на заобикалящите ме обстоятелства, хора и какво ли още не, така ще ми е по-лесно, но вече не искам.

- А какво искаш?

- Точно това съм на път да си изясня. До най-малката подробност.

Знаеш ли, тези дни ме е обзела мисълта за "нещо значимо", да, това са двете думички, които ми се въртят из главата.

Искам да постигна нещо значимо, имащо смисъл, полза не само за мен, но и за някой друг. Това искам.

- До тук добре, но това е прекалено обширно. Дай ми пример.

- Хирургът прави значими неща всеки ден, спасява човешки живот. Честно казано не мисля, че рязането на хора е за мен, но и аз искам да помагам на хората, динамично, постоянно, просто още не съм открила как...

- Аз мисля, че първо на себе си трябва да помогнеш пък после да мислиш за другите! Адски си сбъркана! :D

- Така е, ама... това съм аз - луда, избеляла, смирена. :)

Просто спирам.

- Когато вече не можеш да се познаеш... когато вече емоциите ти те контролират и ти се чувстваш толкова безпомощен, неспособен да се съпротивиш... когато времето минава и паниката те обзема все повече... когато се чувстваш зависим от всичко около теб - обстоятелства, хора, ... тогава трябва да спреш.

- Какво значи да спреш?

- Просто спираш. Спираш да мислиш, спираш да чувстваш, защото иначе няма да издържиш... няма да го понесеш... след всеки пореден път, когато си се изгубил, е по-трудно да се върнеш обратно към обичайния ритъм на живот,

защото губиш смисъла,
защото не виждаш защо да го правиш.
защото не желаеш да го направиш.

- А може би се отказваш твърде бързо, твърде лесно.

- Може би, не знам. Просто вече не зная коя съм. Не зная защо правя това, което правя.
А не искам да е така, не искам. Искам да знам на къде отивам, да знам къде съм сега, за да съм осъзната по целия път, или поне през повечето време, не както сега - несигурна, обезверена.

Дали наистина искам това или го правя, защото... това е в реда на нещата... не зная вече. Защото ме е страх от провала... провалът такъв, какъвто си го представям в главата си - да не отговоря на общоприетите очаквания, това е най-големият ужас за мен.

Толкова много хора, толкова много съвети, толкова много думи...

чувствам се объркана, загубена, но една мисъл ме успокоява.

- Коя?

- За да се намериш, първо трябва да се изгубиш...

Винаги съм си казвала - само мини тези изпити, само да те приемат там, само направи това нещо, после се появява и друго - направи и него, пък после ще се убедиш, че си на правилния път, просто... ще го усетиш, дай си малко време...

но в момента не усещам нищо... нищо освен тъга, болка... самота

Имам чувството, че съм сам сама, че светът ми се преобърна и всичко се разпиля и аз съм неспособна да събера частиците и да върна всичко както беше преди, когато бях щастлива... или поне така си мислех, вече в нищо не съм сигурна.

Всъщност не искам да се връщам назад, вече не. Просто искам да се чувствам добре.

- Е, това зависи от теб...

- Знам това! Знам го! Не е нужно да ми го повтаряш постоянно. Просто ме остави да си страдам, остави ме, защото ми писна. Нямам нужда от съвети. Знам какво мога да направя, знам какво "трябва", "би било хубаво", "би ми погнало" ... но не искам ! Просто не искам! Това, което ми казваш, е отклоняване на вниманието, временни решения, подтискане на емоции, които само чакат да им се отдаде възможност да се изразят отново, и когато не им дам възможност да се проявят и просто да си отидат, те се ядосват и с всеки път стават все по-нетърпеливи и агресивни, а аз - все по-безпомощна.

Вече не владея емоциите си, разбираш ли?!

- Не знам какво да кажа. Плашиш ме.

- И мен ме е страх, искам да постигна мир със себе си, но не мога... не мога...

Иска ми се да викам, да крещя, да разрушавам, да наранявам, докато се изтощя и просто заспя...

вече не мога и да спя, не мога да плача, не съм щастлива... затова се питам...

Заслужава ли си всичко това?!

И не ми казвай, че аз трябва да кажа това, да го зная...... просто се махни, махни ми се от очите! И само не приемай всичко лично и да почнеш да ми се жалваш, точно това ми трябва в този момент. Може да съм груба, да, но такава съм сега - черна, агресивна, луда, това съм аз.